ул."Бяло море" 8 София, 1527 СПЕШНО ОТДЕЛЕНИЕ ПРОВЕРКА НА РЕЗУЛТАТИ ТЪРСЕНЕ Новини 12.08.2025 От Клиниката по детска клинична хематология и онкология на УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“ бе изписано дете с алогенна костно-мозъчна трансплантация. Това е първата подобна трансплантация след 3-годишно прекъсване на дейността поради липса на кадри, основно медицински сестри. Успя ли това ключово за страната ни звено да възстанови обема на извършваните животоспасяващи интервенции попитахме началника на Клиниката по детска клинична хематология и онкология доц. Боряна Аврамова, която оглави структурата в началото на миналата година. Доцент Аврамова, от Клиниката по детска клинична хематология към ИСУЛ бе изписано дете, претърпяло алогенна костно-мозъчна трансплантация. Успя ли клиниката да възстанови в пълен обем дейността си? Полагаме много усилия, за да възстановим дейността си в пълен обем – изписахме първото дете с алогенна трансплантация. В момента в трансплантационното отделение има второ дете, на което вече е направена алогенна трансплантация, като до края на годината предстои да влезе и трето. За втората половина на септември и октомври има планирани още две деца,  чиито алогенни трансплантации се подготвят. Автоложните трансплантации бяха  възстановени още от миналата година и вече сме направили около 10 такива. Така че може да се каже, че до края на годината ще възстановим дейността си в пълен обем. Проблемът е, че това все още се случва на ръба на допустимото по отношение на персонала. Тоест, проблемът с недостатъчното медицински сестри продължава? В годините, преди да се наложи да спрем трансплантациите, имаше различни проблеми, част от които външни и свързани с пандемията, други на ниво държава, както и вътрешни трудности поради недобър мениджмънт на клиниката. Това доведе до напускане на голям брой медицински сестри, което ни изправи пред много трудности в организирането на работата, тъй като такива професионалисти се изграждат трудно и с години. Ние осъществяваме трансплантации от 1997 година и имахме натрупан много голям опит. Откакто аз ръководя клиниката, успяхме да върнем част от тези сестри. Съдействие ни оказа и ръководството на ИСУЛ в лицето на директора Любомир Пенев, който взе ситуацията присърце и възнагражденията на сестрите бяха увеличени. Успяхме да върнем част от напусналите и да привлечем нови млади, които обаче все още учат. Това ни позволи да възстановим трансплантациите, все още обаче сме далеч от желаната бройка. А каква е тя? В добрите времена, когато започнахме да правим трансплантации и когато началник на структурата беше професор Бобев (проф. д-р Драган Бобев,  един от най-изявените български детски лекари, с изключителен  принос в развитието на педиатрията и детската онкохематология – бел. ред.) в клиниката имаше 20 сестри, като 6 от тях бяха в трансплантационното отделение. В момента работим с 6 пълноправни сестри и приблизително със същия брой обучаващи се, което в никакъв случай не е достатъчно, за да се покрие нужният брой кадри за това звено. Стремим се да подсигурим нужния персонал, но е необходима и подкрепа. Затова и отправям призив към политически и други ръководни структури, от които зависи осигуряването на повече сестри, за да имаме възможност да работим пълноценно. Нужни ли са държавни механизми в подкрепа на подобни ключови за страната ни медицински структури като детската онкохематология? Убедена съм, че трябва държавата да вземе отношение, тъй като това е много чувствителен контингент  – става дума за деца, които са със злокачествени заболявания. Като медицинска дейност ние прилагаме всичко, което би могло да бъде направено в чужбина. В този смисъл, парите, с които изпращахме доскоро деца за лечение в чужбина и тези, които се събират от неправителствени организации за изпращането по други линии на деца за лечение извън България, биха могли под някаква законодателна форма да се насочат към нашата клиника. Смятам, че такива високотехнологични и високоспециализирани центрове не могат да се справят с подобна специфична работа без намесата на държавата. Според мен трябва да има диференцирано заплащане и диференцирано насочване на средства към клиники като нашата, за да може да се осигури поне финансово спокойствие. Така ще има и желаещи да работят в клиниката и тези хора ще се развиват и ще се усъвършенстват. Какво е нивото на оказваното лечение в клиниката по детска онкохематология в ИСУЛ? Като умения и познания на лекарския екип на клиниката бих казала, че сме на европейско ниво. Ние непрекъснато се усъвършенстваме, често участваме в международни групи, лекуваме по протоколи, които са възприети в Европа и в Северна Америка. Също така, непрекъснато се консултираме с наши колеги от Германия, от другите европейски държави за по-сложните случаи. Когато се налага, ние сами насочваме пациенти към колеги в чужбина. По отношение на битовите условия, на фона на останалите детски клиники, ситуацията при нас е също на доста добро ниво – помагат ни редица дарители, спонсори, родителски организации. Имаме психолози и социални работници. Това, което обаче предстои и трябва задължително да се направи, е ремонт на клиниката и на трансплантационното отделение, за да се увеличат трансплантационните боксове за алогенна трансплантация. По този въпрос държавата би могла също да участва сериозно, въпреки че има желаещи дарители и организации, но според мен това трябва да е държавна отговорност. Още повече, че един ден, когато има детска болница, ние ще се влеем в нея, но дотогава не трябва да се допуска спиране на дейността ни. Колко деца преминават ежегодно през Клиниката по детска клинична хематология и онкология? Средно новооткритите случаи са между 40 и 60 пациенти, като това е броят извън тези, при които вече се прилага лечение. В най-силните за клиниката години са извършвани между 10 и 15 алогенни трансплантации и около 20 автоложни, което е приблизително нуждата за България. Ние сме, бих казала, почти единственото трансплантационно отделение за деца в страната – има няколко трансплантации, направени във Варна съвместно с колегите педиатри и хематолози, но те са много малко. Нашата клиника може да покрие нуждите на децата, които се нуждаят от такова високо специфично лечение. По отношение на стандартното лечение на децата със злокачествени заболявания, половината от децата в България се лекуват при нас, а другата половина от разпределят горе-долу поравно между детските онкохематологии в Пловдив и Варна. Какви шансове дават алогенната и автоложната трансплантация при деца с подобни тежки диагнози? Алогенната трансплантация си остава единственият сигурен метод, който води до трайно излекуване на пациентите с хематологични злокачествени заболявания, с левкемии, които са и най-честите в детска възраст, въпреки всички нови клетъчни, имунни и други таргетни терапии, които се появиха в последните години. Успеваемостта на трансплантацията зависи от много и различни фактори, но общо взето при 70 и 80% от трансплантираните пациенти тя е факт. Автоложните трансплантации са по-скоро подпомагащ метод, за да може на пациенти с някои солидни тумори, с лимфоми, да се приложи високодозова химиотерапия. За да няма усложнения от потискането на костния мозък от химиотерапията, се преливат клетки, които предварително са събрани от пациента с цел подпомагане по-бързото му възстановяване. Там също има определени диагнози, при които задължително като втора и трета линия терапия се преминава към автоложните трансплантации. При тези пациенти е по-сложно да се каже каква е прогнозата, тъй като това зависи от други лечения и други фактори. При пациентите с рецидиви или прогресия на левкемии, най-сигурният метод, който би довел до трайно излекуване, са алогенните костномозъчни трансплантации. Колко български деца бяха изпратени в чужбина, докато клиниката беше с ограничена дейност? Трудно ми е да кажа точен брой, но всички, които се нуждаеха –  средно на година около 10 деца, нуждаещи се от алогенна трансплантация, бяха изпратени в чужбина. В периода, в който бяхме спрели трансплантациите, работихме активно с детския трансплантационен център на детската онкохематологична клиника във Вюрцбург, Германия. И до момента те са наши консултанти за всички пациенти, които сега трансплантираме и които предстои да трансплантираме. За тези три години нещата  в медицината се развиват много бързо и те ни помагат, за да може отново да възстановим  дейността си. Къде се проследяват трансплантираните в чужбина деца? Проследяваме ги в България, като много рядко – един път годишно, семействата посещават Германия, като разходите се поемат от НЗОК. Как си сътрудничите с другите държави, успявате ли сравнително бързо да намерите подходящи донори на стволови клетки? Имаме ли в България достатъчно донори? Ние разполагаме с български регистър, който се намира на територията на Александровска болница и е комбиниран с имунологичната лаборатория на проф. Наумова. От години работим с тях – те са хората, които си сътрудничат с международния регистър, които изследват нашите пациенти и търсят фамилни донор. По отношение на българския донорен регистър, за съжаление той не  се е увеличил като брой потенциални донори. В него са вписани преди всичко роднини на пациентите.  Този регистър е член на Европейския и на Световния донорен регистър и благодарение на колаборацията на нашите специалисти с колегите им от чужбина се намират подходящи донори за български пациенти. Най-често се използва германският регистър, който е и най-големият в Европа. Поддържането на подобен регистър с база данни е скъпа дейност и държавата трябва да е активна и по тази тема. Всички хора в него трябва да бъдат изследвани по специфичен начин  – на един потенциален донор на костен мозък или на периферните столови клетки,  независимо от технологията, се правят т. нар. HLA типизация – имунологично изследване, на базата на което, когато има нуждаещ се пациент, се търси подходящия донор, както и други изследвания. Ако имаме повече вписани потенциални донори в българския регистър, ще се извършват ли по-бързо и трансплантациите? Със сигурност е много по-добре да имаме развит български донорен регистър – това ще доведе и до по-бързото, и до по-лесното откриване на потенциални донори. Цялата процедура ще се случи по-лесно, ако донор е българин, ще бъде и по-евтина, тъй като ще се спестят и много разходи. Затова съм на мнение, че това е проблем, към който държавата трябва отново да възстанови усилията си. Нужно е да има национална политика за набирането на донори, за да може хората да са информирани за тази възможност. Трябва да се знае и че има възрастови ограничения и по-възрастните хора не могат да бъдат донори. Набирането на донори на костен мозък е абсолютно безопасно и е наистина въпрос на добра воля и на желание, за д асе помогне тази дейност и да спаси човешки живот. Източник: medicalnews.bg автор: Полина Тодорова